Polaris F144V — първият кораб за раци, на който е работил Ренат Бесолов

„Polaris“ е бивш американски кораб за превоз на тръби, преустроен в кораб за раци. Компанията се нуждаеше от голяма палуба: корабите за раци залагат в морето стотици капани и е нужно много място. Но корабът беше плоскодънен, от „речен“ клас — а тук, в Баренцово море, работните дълбочини са 280–300 метра и вълните силно люлеят плоското дъно.

Това беше може би най-тежкото изпитание в живота ми. Бях на 21 години и никога не се бях сблъсквал с такива физически натоварвания. Вахтите — дванайсет на дванайсет. Много новаци от Русия, Украйна, Беларус и други страни от ОНД; мнозина не издържаха и си тръгваха. Аз нямах избор: знаех, че тази работа е моят шанс да променя нещо.

Това беше най-тежкото изпитание в живота ми. Бях на 21 години.

В пристанището се разделяхме на смени и държахме вахта, за да не се качват на борда нежелани гости. Седях на мостика, слушах музика и четях първата книга на Робърт Кийосаки — „Богат татко, беден татко“. Тя толкова ме грабна, че за първи път се замислих за активите и пасивите — и за това, че активите трябва да са колкото се може повече. По време на този рейс прочетох всичките му книги.

В този рейс убеждавах всички да се снимат. Парите, изкарани в морето, ще се похарчат, а снимките ще останат — това е единственото, което можеш да покажеш на децата и внуците си. Отначало се отнасяха скептично, особено към новак с такава идея, но после на всички им хареса и във всяка свободна минута събирах момчетата за няколко кадъра.

Имахме интересен случай: целият екипаж работеше без каски, с открита глава — само с шапки. После излезе разпореждане на капитана: всички да носят каски. Екипажът се противеше, но капитанът постигна своето — това беше изискване на компанията, свързано със застраховката и държавните регулации. И в момента, в който всички сложиха каските, започна да се случва невероятното: хората един след друг започнаха да получават удари по главата — макар че преди, без каски, нямаше нито падания, нито натъртвания.

Парите от рейса ще се похарчат. Единственото, което ще остане за децата и внуците, са снимките.

Направо на палубата имахме строителен фургон с бойлер. По време на преходите можеше да влезеш там, да смениш ръкавиците, да се стоплиш. Най-страшното престъпление беше да не му налееш вода — момчетата идваха от палубата премръзнали. На него точно така пишеше на руски: „Залей меня“ („Напълни ме“). Този бойлер беше най-добрият ни приятел.

Степан Мороз беше нашият началник на палубата (майор). След Норвегия той се върна в Русия, завърши факултета по корабоводене и сега работи като старши помощник-капитан в Далечния изток — също на кораби за раци.

В края на сезона, след като напълнихме целия склад със замразена продукция, опитахме да вземем жив рак. Но снежният рак е много капризен: докато стигнеш от района на улова до брега, част от екземплярите умират, а мъртвите повличат и другите. Затова стоим до масата и пребираме — гледаме качеството и кои от тях са оцелели.

Нашата готвачка се казваше Ирина — готвеше обикновена домашна храна. До нея е Wathana Lakta Myhre, момче с тайландски произход, израснало в Норвегия. След рейса на „Polaris“ той постъпи в университет, изучи корабоводене и впоследствие стана капитан на един от корабите на компанията Ervik Havfiske AS, която притежава един от най-големите флотове от парагадни кораби.

В една от вахтите нямаше рак и качвахме на борда големи купчини капани, за да ги преместим в нови квадрати. Колкото по-висока е купчината, толкова по-силно се люлее плоскодънният кораб. Една от купчините се срути и притисна Wathana — имаше съмнение за счупени ребра. От брега извикаха хеликоптер и го евакуираха в болница. Ние продължихме да работим.

В онзи рейс бях „първи номер“: със специална кука закачаш капана, отваряш го и изтръскваш рака. В един момент щипката излезе от капана и ме удари в окото. Беше много болезнено, но изваждането не може да се спре — покрих окото си и изкарах смяната до края, за да извадим всички капани от дъното. Капитанът ми даде обезболяващи капки и ме премести от ветровитата позиция на долната палуба — да зареждам капаните.

Изваждането не може да се спре. Покрих окото си и изкарах смяната до края.

На борда ни снимаше японската телевизия — Япония е един от основните търговци на едро на раци. Това не беше шоу в стила на „Смъртоносен улов“: всеки ден в морето струва пари, не можехме да инсценираме кадри. Но филмът за работата на норвежките кораби за раци се получи отличен. Жалко, че излезе само по японската телевизия.

През целия рейс бях „първи номер“ — вадех капаните и ги изпращах на долната палуба. Облеклото на всички е еднакво, затова всеки си го изрисуваше по свой начин; аз си нарисувах котва на гърба, за да се разпознава лесно якето. Завършил съм художественото училище „Хюсов“ в Кишинев, момчетата забелязаха това и започнаха да ме молят да рисувам и на техните вещи. Така капитанът ме запомни като художник.

Палубният екипаж винаги участваше в швартоването. На кораба за раци има две бригади — фабрика и палуба; документите на всички са еднакви, но се радвам, че попаднах именно на палубата. През тези години усвоих цялото морско дело. Някои работят с години във фабриката и така и не опознават истинския морски занаят.

Корабите за раци, работещи в Баренцово море от норвежка страна, винаги си помагат — дори когато са конкуренти. Случва се на някой кораб да трябва да се предаде или вземе нещо; или се уговаряме кой отива към брега, за да вземе и чужда пратка, та да не се праща цял кораб заради нея. Въпреки конкуренцията в морето си помагаме.

Често ни попадат тигрови вълчи риби: те влизат в капаните за раци и изяждат рака, докато той е безпомощен вътре. Така че обичайният ни прилов е вълчата риба.

Подготвяме се за изваждане на капаните при ледови условия отвъд Северния полярен кръг; дълбочината тук е около 300 метра. Аз съм с гумено яке, панталон и ръкавици — готов да вадя шамандурите. Когато дойдат ледовете, дълго търсиш шамандурите, а после тралираш със специална метална котка, за да извадиш капаните. В такива моменти е много студено: стоиш на палубата, не знаеш кога ще започне работата и как да се облечеш — а тя може да започне всяка секунда.

Екипажът на „Polaris“: Вова от Приднестровието; старши помощник-капитанът Олег Петрович; двама братя от Молдова; Степан; Станислав Лушмански; боцманът; началникът на фабриката и капитан норвежец, работил дълги години с руски екипажи. Две години Ренат Бесолов остава най-младият на този кораб за раци.

Когато вече бях работил дълго на кораба, нашият машинист се прибра у дома и трябваше заместник — взеха ме за втора смяна. Докато той спеше, аз контролирах подаването на фреон, за да протича замразяването на рака както трябва. Такива кораби с фреон в Норвегия бяха останали броени: инсталациите са опасни. Ако се пуши наблизо или има изтичане, на върха на цигарата може да се образува фосген — бойният газ от Първата световна война. Мястото е опасно, но новата длъжност беше интересна.

Дори когато работиш в морето, на палубата винаги ходиш с кал по лицето. Капаните лягат на дъното, захващат глинестия слой и когато ги вадиш, калта се разнася по цялата палуба — постоянно я измиваш, и лицето също. Още след първия рейс престанах да бъда „морски турист“: прекарваш твърде много дни в откритото студено море и после те тегли да стоиш по-далеч от водата.

Всеки път, когато идваш да смениш ръкавиците, си длъжен да окачиш да съхнат чуждите — ако някой е оставил мокри. Така при нас се поддържаше взаимопомощта и работата в екип: сушилните не стигаха, а ръкавиците бяха много. На всеки трябва да се падат около три чифта на сушене, но на някои позиции ръцете се намокрят по-бързо — и трябва да успееш хем да се изсушиш, хем да останеш в добри отношения с останалия екипаж.

Опитах различни балаклави и облекло, за да се предпазя от стихията. Оказа се, че плътните балаклави бързо се покриват със сняг и замръзват — преставаш да виждаш. Най-добрият вариант е да се облечеш така, че да ти е леко студено, и да използваш леки бафове. Когато започнеш да се движиш, се затопляш и не се потиш. Облечеш ли се твърде топло — ще се изпотиш и ще се разболееш.

С такива големи капани-„куфари“ ловят американците; норвежците опитаха, но те са твърде обемисти и не покриват цялата площ на риболовните квадрати. За всеки е нужен кран, а ако в точката има само няколко рака, капан от няколкостотин килограма не се оправдава. Тези капани, които докара „Polaris“, така и останаха да лежат на брега — решиха да работят с по-прости и леки.

Когато кранът работи с тежки капани и шамандури, част от палубата не се вижда от крановика — това е „сляпата зона“. Там стоя аз и подавам сигнали, за да върви товарът точно и никой да не пострада.

Историята на „Polaris“ приключи през 2017 г. Попаднахме в буря и в кърмата на плоскодънния кораб за раци се удари леден блок — Баренцово море е в лед през по-голямата част от годината. Ледът изтласка вала с витлото няколко метра навън и стигнахме до брега с едно витло. После — серия ремонти и трудности в компанията. Решиха да продадат кораба в Русия; сега той работи в Баренцово море под руски флаг с името „POLAR ENTERPRISE“.

„Polaris“ завинаги ще остане в най-топлите ми спомени. С мнозина от екипажа поддържаме връзка и до днес: някой стана корабоводител и капитан, някой — механик, някой се зае с бизнес и смени сферата. Това беше прекрасно начало. И аз избрах да продължа морската си кариера.

„Polaris“ завинаги ще остане в най-топлите ми спомени. И аз избрах да продължа морската си кариера.