Hunter — вторият кораб за раци, на който е работил Ренат Бесолов

Първото, което ми направи впечатление при пристигането, беше, че съм единственият чужденец: рускоговорящи на борда изобщо нямаше. Именно тук истински започна да се развива английският ми. Да отидеш там, където не познаваш никого, на съвсем нов кораб — риболовен, преустроен за раци — беше страшно. Но на борда се оказа доста удобно.

На кораба периодично се провеждаха учения. Втората ми роля при извънредна ситуация беше ролята на пожарникар: проверявах оборудването и следях всичко да работи изправно.

Приятно ме изненада, че на целия екипаж даваха чисто нови гащеризони — не трябваше да доизносваш чужди вехтории, както на първия ми кораб за раци „Polaris“. Компанията купуваше ново облекло, ти си избираше размера, а парите се удържаха от първата заплата. Удобно: не трябва да обикаляш магазините.

Понякога в капаните влизаха полярни акули: от любопитство пъхаха глава в дифузорите и не можеха да излязат. Полярната акула е безобидна и расте изключително бавно — около сантиметър годишно. На тази снимка държа само главата: значи екземплярът е на над сто години.

В онези години беше разпространено презареждането в морето. Ако продукцията беше малко, а горивото свършваше, нямаше смисъл да се ходи до пристанището — зареждахме се направо в риболовните квадрати. Често ни зареждаше руски танкер; от него се зареждаха и други кораби за раци, което беше изгодно и за двете страни.

Тогава ми се струваше, че печеля много по източноевропейските стандарти. Но като влязохме в Тромсьо, се влюбих в къщите край водата и погледнах цените — половин до един милион долара за апартамент. И разбрах: дори на най-опасната работа в света такова жилище няма да си позволиш скоро. Тогава започнах да мисля как да реинвестирам спечеленото, за да живея един ден там, където искам.

Корабите за раци, които работят в Баренцово море от норвежката страна, винаги си помагат — дори когато са конкуренти. На някого трябва да се предаде или вземе нещо; уговаряме се кой отива на брега, за да вземе и чужда пратка, та да не се праща цял кораб заради нея. Въпреки конкуренцията в морето си помагаме.

Периодично изпитвахме лодката. Противно на широко разпространеното мнение „потъваш — спускаш лодката и се спасяваш“, така не става: спускането и запалването ѝ отнема време, а тя може да плава само в тиха вода без вълни. Това е по-скоро средство да се предаде малък товар на друг кораб или да се огледа бордът отвън; в залива с нея ходехме до магазина. За истинско спасяване има спасителни лодки и салове, а това е бърз катер — повече за дребни задачи, отколкото за спасяване.

Норвежкият „Hunter“ беше по-уютен от първия ми кораб за раци „Polaris“: отопляеми палуби, стюардеса, която переше и сушеше дрехите, миеше подовете. Нямаше допълнителни вахти за почистване след смяната. Ти беше просто ловец на раци: продукцията се разтоварваше от товарачи, а не от екипажа. Системата вече беше по-близо до стандарта на норвежкия флот — за разлика от първия кораб, където всичко вършеха моряците, а компанията пестеше от всичко.

Работата на палубата на кораба за раци се свежда до две действия: изваждане на капаните и поставянето им. Изваждането отнема около час — час и двадесет, поставянето — около половин час, в зависимост от кораба. В паузите успяваш да смениш ръкавиците, да пийнеш вода — и продължаваш. Обикновено е без прекъсване: поставяне, изваждане, отново поставяне. На една линия се закачат 200 капана; корабът за раци в Норвегия обикновено има 40–45 линии.

Трябваше да се закрепи нещо на носа, а навън — буря, поривист вятър. При минусови температури целият нос на „Hunter“ се заледяваше: морската вода попадаше на палубата, не успяваше да се оттече и замръзваше. Ледът трябваше да се разбива, за да се запази центърът на тежестта. На „Hunter“ носът беше почти открит, затова разбивахме леда почти на всяка втора вахта.

На „Hunter“ също работех на палубата и се радвам на това: съвсем различна конструкция на кораба, различна техника. На „Polaris“ имаше „яма“ (на руски — „кошара“), където се подреждаха основното въже и линиите, а на „Hunter“ имаше два барабана — корабът все пак е преустроен от риболовен. Принципът е същият: на въжето се закачат капани, тежести, буйове — но работата на палубата се различава осезаемо. Така натрупах добър опит на различни кораби.

В един от рейсовете дойде новак на име Ким — над десет години той беше работил само в риболовния флот и раците бяха нещо ново за него. Така научих, че на риба се работи по-лесно: там много неща са автоматизирани, а на кораба за раци буквално всеки капан го тръскаш и теглиш с ръце. Ким разказа, че за четири месеца на риба е изкарал около 100 хиляди евро — не вярвах, докато не ми показа фишовете за заплата. Каза, че на раци повече няма да се върне. Но всичко зависи от сезона; с времето разпределението на бонусите на корабите за раци стана по-честно и сега може да се изкарват по 10–20 хиляди евро на месец (в крони, след данъци).

Винаги казвах на екипажа: рейсът ще свърши, парите, изкарани в морето, също — а ще останат само снимките. И постоянно снимах момчетата на палубата. Това неочаквано се оказа плюс: така по-лесно се сприятеляваш. Почти никой няма нищо против да бъде сниман — на хората обикновено им е приятно, просто се стесняват. После сами молят за кадрите, добавят се в социалните мрежи, разменят контакти — и след няколко дни си приятел с целия екипаж. В замяна молех да снимат и мен.

Когато влизаш в пристанище, край всеки рибопреработвателен завод органичните остатъци от риба се изхвърлят обратно във водата — и край брега се хранят огромно количество кралски раци. Може да ги ловиш с въдица, с мини капани или почти с голи ръце.

В свободното време на кораба винаги се вършат ремонтни работи. Някой предлага подобрения: как да се ускорят процесите или, напротив, да се намали натоварването, така че при същия резултат да се прави повече и по-удобно. На кораба за раци особено се ценят не просто работни ръце — всички умеят да режат, заваряват, боядисват и да вършат различни допълнителни работи.

Почивка по време на прехода между линиите капани. Ренат Бесолов — вляво. До него — моряк, който живееше в Нова Зеландия: на всеки четири седмици той летеше от Нова Зеландия до Норвегия за работа и обратно. По-нататък — началникът на фабриката, момче едва на 23 години; колега с дълга коса, който работеше на палубата; и момиче-моряк, което също работеше на палубата. Първото момиче на палубата, което помня — и се справяше наравно с мъжете, което силно ме изненада.

В един рейс с нас работеше Виталий, служил в Афганистан още в съветската армия. Докато зареждаше раци в машината за раци, по неясна причина не натисна аварийния бутон и острието разряза ръката му — пострадаха кутрето и предмишницата до лакътя. Раната зашиха направо на кораба; сухожилията не бяха засегнати — ръката се движеше. Предложиха му евакуация с хеликоптер, но той отказа. Казаха му, че може да не работи до края на рейса — а той на втория ден уви ръката си с найлонов плик и излезе на вахта да работи с една ръка. Огромно уважение. Тогава разбрах защо норвежките корабособственици ценят чужденците от страните от ОНД: те работят до последно.

Бях изненадан да видя на кораб за раци момиче — и то не във фабриката, а на палубата. По-късно научих, че за Норвегия това е нормално: жена на кораба носи късмет, а не беда, и норвежките корабособственици не делят хората по пол. Ако човек се справя с работата — вземат го на постоянна основа, дори да е момиче. Много от тях, както се убедих, се справят дори по-добре от мъжете — може би имат различен запас от издръжливост.

След сезона корабът влезе в ремонт и желаещите останаха да боядисват и да вършат дребни технически работи. Особено ме впечатли, че собственикът взе за лятото сина си — момчето беше на около дванадесет години — да работи с нас. На мен каза: „Ренат, ти си главният, грижи се за него“. Детето, както си му е редът, поработи няколко часа, умори се, отиде за сладолед — а ние не можем да си тръгнем, работим. Собственикът, доларов милионер, дойде и поиска синът му да работи и да се храни заедно с всички. Възхитително: децата на такъв човек изобщо не са длъжни да работят, а момчето се трудеше наравно с екипажа.

Сезонът на раци приключи. Имахме правило: като приключиш работата, можеш да избереш всяка точка на света — компанията ще ти купи билет дотам. Избрах България, Слънчев бряг, за почивка, а няколко години по-късно дори се заселих в България, толкова много ми хареса там. И една хубава традиция: при слизане от кораба да си направиш снимка за спомен — напред винаги има нови договори и възможности, а снимките ще останат за нас и за децата ни.